На 9.06. приключихме един от най-уникалните курсове, които някога сме карали в следването си досега в СУ. Няма да коментирам предметът на дискусия, който се провеждаше, а по-скоро неговият начин на провеждане и смисълът за висшето образование.

Естествено за това допринесе и проф. Г. Димитров, титуляр на курса, но като цяло такъв вид обучение не се е провеждал никога. Всяка седмица получавахме текстове, които да анализираме и се наблягаше не толкова на теорията, а по-скоро на самата практика. Друг плюс е работата в екип и естествено голямата помощ оказана ни от колегите от 4-ти курс.

Не искам да съм много обстоятелствен и желая само да отбележа, че този курс беше изцяло изваден от контекста, както на българската образователна система, така и на социалната ни реалност, а и самият факт, че неформалната му част приключи към 21:55, тъй като блок 2 на ФФ трябваше да бъде затворен, е показателен.

Дано практиката продължи някога вбъдеще, въпреки че съмнението ми надделява…

България, както обикновено е в обективите на западните медии и то отново с отрицателни краски – http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=1273602 .

За съжаление виждаме, че нещата от преди година и повече по отношение на домовете за сираци не са се променили много. Никак даже. Пo-жалкото е, че всичко става пред погледите ни и много добре знаем, но не предприемаме нищо. Безчувствени и безлични оставаме към теми, като тази която е значима за цялото общество. Проблемът не е само в дома в Могилино, както и решението не е осъществено със затварянето му. Защото има и други такива, както и множество проблеми в социалната политика на страната като цяло. Извинете ме…, обърках се, имаме ли такава изобщо?

Управляващите откровено бягат от отговорността си към тези деца (въпреки че са социалисти, или както би казал г-н премиера „защото сме социалисти“). Смешното в случая е, че в Конституцията има текст, който гласи: „България е социална държава“. Едва ли. Ние сме най-асоциалната страна в Европа и се борим за едни от първите места в това сред останалите демократични държави. Но вината не е нито само в Сергейчо, нито в Доганчо или Симеончо. Докато сме незаинтересовани от всеобщия ни личен интерес, положението няма да се промени и с 1 микрометър в правилната посока. Масово всеки се интересува единствено от личните си частни интереси. По този начин гражданско общество не се гради. Пука ли му на някого за тези въпроси обаче? С оглед на протестите от миналия месец на 5000, 2000, 100 човека…

Животът си върви и продължава, както и цикличността в която живеем. За някои животът е цветя и рози, а птичките пеят хубаво и дори на някои съграждани им се причува „…на всеки километър…“. За останалите остава неудовлетвореността, че живеят в една неправова държава, която и да искат да променят, просто няма как да стане, защото са изправени пред огромната безлична маса, чудеща се как да измуфти от някъде още някой лев, как да излъже някого и да направи далавера.

Скоро идват избори и поне тези, които можем да мислим, защото това далеч не са всички български граждани, трябва добре да си помислим за бъдещето на страната, защото иначе същите муцуни ще ни се смеят в лицето и ще ни казват колко е хубав животът, а ние ще търсим отговор на въпроса: Абе защо пак така стана?

И днес протестите продължиха, много по-различно от миналата сряда, за щастие на нас гражданите. И все пак протестът с гръб към парламента ще бъде ли оценен от Станишев и компания? 100 % не, затова следващата сряда искането за оставка няма да е само към Миков, а към цялото правителство. Днес показахме, че провокатори и агресори сред нас няма и проведохме един мирен протест. Къде обаче останаха хилядите недоволни, а на площада имаше около 2000 чoвека? Къде сте, колеги, къде сте съграждани?

Въпреки всичко на 28.01.  се продължава с протеста и така до края на тази тройна мизерия, „триглава ламя на корупцията“ или по-точно казано 8-5-3 коалиция.

На това станахме свидетели вчера, както множеството протестиращи на площада, така и милионите пред тв екраните във вечерните емисии на новините. За съжаление, тези които трябваше да излязат не се появиха и се стигна до сблъсъци с жандармерията. Но като цяло един протест беше спрян и предотвратен със сила, която беше изключително насочена към нас обикновените студенти и като цяло граждани…Още когато отивах си мислех, че на 14.01. е много вероятно да се стигне до сблъсъци, защото на всички вече ни се насъбра много, а и също така правителството се провали тотално и единственият изход е оставка…

Голямата грешка на полицията е, че не обясни за какво прекратява законния протест а натисна с щитовете тълпата, което ни озлоби в особено големи размери. А и когато удрят демостративно с палки по щитовете пред теб адреналинът определено се покачва. Поведението на жандармерията не беше поведение на полиция в демократична страна. Боят над възрастни хора и момичета пред мен доказва за пореден път колко прав съм по отношението на големите проблеми на полицията в България. Именно едно такова бутане на жена ме вбеси изключително много, но при опита ми да възразя срещу ченгетата получих заплашително замахване с палка… А кого всъщност биеха, нашите „пазители на реда“? Невъоръжени хора срещу тях.  Настървението в очите им прехвърляше всякакви граници и за пръв път почуствах едно странно чувство. Чувството, че не живея в свободна страна, че това всъщност са действия на милиция, а системата е все още онази, отпреди 1989 г.

На глед от една и съща страна на барикадата с полицаите, хората от управлението ни противопоставиха и задълбочиха още повече проблемът.

Другото нещо, което безкрайно ме разочарова е апатията по отношение на случващото се, както от моите колеги, така и от студентите като цяло. Нямаме ли еднакви проблеми? Не мислим ли повечето, че нещата не трябва да продължават така? Не тънем ли в едни и същи локви, не газим ли една и съща киша? – Нищо нямало да се промени… Еми няма, с наблюдение не става, трябва когато ти е дадена възможност да изразиш мнението си и не си съгласен, да го направиш. Няма на кого обаче да се сърдя, всеки има правото да избира, явно на повечето им харесва…

За да завърша бих искал да кажа, че протестите трябва да продължат и се радвам, че и днес на 15.01. е така. Време е да се събудим, или заспиваме завинаги.

Или на „простоцарски“ език, „Серго, върви си“…

Доста кризи се насъбраха, идва поредният протест на 14.01, някои хора нямат срам, а и са свикнали със стария комунистически лаф: „Властта със сила сме я взели (в случая не точно така), и със сила ще я сдадем (това винаги важи)!

P.S. Не съм голям фен на ДСБ, просто подкрепям каузата

България и Гърция са две съседни страни в Югоизточна Европа, членове на ЕС, и май тук някъде свършват приликите…

Два идентични случая в рамките на няколко дни. Две убийства на млади хора, абсолютно различна реакция… Докато в Гърция наблюдаваме вълната на протести срещу властта и в частност полицията, в нашата родина за съжаление на много малко хора им пука. Но на кого и да му пука, като Стоян беше убит от свои, от „колеги“, студенти и младежи. За съжаление в България тези неща се случват точно преди празници. Може би, за да ни напомнят къде живеем и кои сме? Жалко е, че млади хора стават жертва на самите себе си. А това само по себе си звучи толкова абсурдно. Но забравих, че живеем в страната на абсурдите. Аз повече няма какво да кажа освен…

Почивайте в мир момчета.

На 3.12 се навършиха 10 години от създаването на специалността ни във Философски факултет на СУ. И наистина беше празник…

Първоначално всички чухме официалните изказвания на декана, ръководителя на катедрата доц. Шикова, доц. Нели Огнянова, както и на някои от останалите ни преподаватели. Естествено с голям интерес се очакваше и изказването на проф. Димитров, един от „бащите основатели“ Наистина е приятно, когато си заобиколен с доста хора споделящи виждането ти за света, а вчера в блок 2 на ФФ се бяхме събрали доста такива хора, като най-важното беше, че близостта между преподаватели и студенти е наистина голяма и ясно се чувстваше на празненството вчера. А ние определено има за какво да празнуваме – 120 годишнина на Университета, а след седмица и годишнина на специалността ни, която за радост все повече се утвърждава и тепърва ще набира скорост, защото България определено има нужда от „европеисти“, колеги с различно и много важно виждане за света…

Сега към неофициалната част, която също не отстъпваше на формалната. С колеги и преподаватели се почерпихме с малко уиски и вино и оставихме малко назад академичната среда, в която иначе се намирахме. Аудитория 405 никога не е изглеждала толкова светнала и весела, за което допринесохме с колегите. Както каза и проф. Димитров на нашия поздрав и благодарност, че са направили така, че тази специалност да я има „Ние само сме разпънали сергията, от вас се очаква какво ще вземете“. Тук именно се вижда и основната разлика между училището, което преди година и половина напуснахме и университета. Радвам се, че съм студент в този университет и тази специалност, радвам се че имам такива колеги (с изключение на някои ) и се радвам също така, че отпразнувахме по толкова хубав начин повода, както и възможността да общуваме с такива преподаватели…

Накрая ми се иска наистина да благодаря на основните „виновници“, заради които ни има : доц. Нели Огнянова, проф. Георги Димитров, доц. Ингрид Шикова, проф. Стефан Карастоянов (тук се шегувам естествено), както и всички останали допринесли за това да честваме 10 години. Годишнината не е голяма, но с оглед на перспективите и реалностите всички ние евроинтеграторите ще се стараем за популяризирането и все по-голямото й отвърждаване.

Още веднъж, Честито, колеги !!! И дано да празнуваме и 20 и 30 и 40 и… и…

Отдавна не съм писал в блога и си мисля, че темата заслужава да отделя малко внимание.Пореден мач срещу ЦСКА… Атмосферата се усеща още когато излезеш от блока, тръгнеш по улицата и видиш първите сини шалчета. Адреналинът се увеличава още повече в автобуса, за да достигне връхната си точка след като влезеш през входа и се озовеш в Сектор Б. Доста пъти съм бил там и естествено всеки път си заслужава. Преживяване, което не може да бъде описано по друг начин.

За мача: Лично аз видях един Левски, който ми хареса. Нападение и търсене на гол. За съжаление отново, меко казано спорна, дузпа се оказа решаваща за крайния изход на двубоя, но за радост отборът успя да се съвземе, да изравни и дори може да се каже, че изпуснахме победата и я заслужавахме повече.

Ще се върна отново на трибуните, където според мен отново показахме кой е отборът на Народа. И докато някои в отсрещния сектор пеят „само за победа“, в Б отново се усети безрезервната подкрепа към отбора и за това говори атмосферата след изравнителния гол, когато на ст. Васил Левски се чуваше само една агитка…

Не успяхме да победим, но играта и поведението на играчите ми хареса. Що се отнася до трите точки… те остават за пролетта.

Ето малко снимки и от конференцията, на която присъствахме с някои от колегите. Може спокойно да си извадим изводите от провелите се дебати, че ЕС се нуждае от промяна и хората, които бяха там са готови да я направят. А ние можем да се определим като еврооптимисти

Сега ще ви разкажа една, може би, смешна за някои и тъжна за други история…

Пътувам си в софийския градски транспорт и се моля възможно най-бързо да го напусна. За пореден път, обаче, от Лъвов мост се качва контрола и аз чакам да бъда проверен. Контрольорът стигна до мен, провери ме и отиде при следващия пътник, който беше дупчил 2 билета и заради сака си. Един друг, обаче, явно чужденец бе направил „непростимото“… Беше дупчил билет само за себе си, пренебрегвайки куфара. В този момент г-н контрольора каза, че пътникът ( куфарът ) е нередовен, защото е над допустимите 60 см. Но кулминацията настъпи в следващия момент, когато проверяващия извади метър от джоба си и установи заветните 63 см. , които са едно тежко престъпление…

В първия момент ми стана смешно, но след малко картината си беше направо жалка. Срам ме беше да стоя там и да гледам за каква дребнавост става дума. Проблемът не е в метъра на контрольора, нито в куфара на човека. Проблемът е на всички нас, защото с това дребнаво, сметкаджийско и елементарно мислене се докарваме до сегашното ни положение.

С две думи трябва да започнем да мислим с главите си, а не с „метрите“ си